Малкото овчарче Митко

Върви си малкото овчарче Митко из гората. Днес, като началото на всеки друг ден, дневната доза депресия, още не го беше напуснала. Малкият палавник не можеше да разбере, защо никой не го харесва. Защо другите не му говореха?! Защо го отбягваха?! Защо?! Дори и след, като така им бе заръчано - да го харесват, пак нищо не ставаше! Уж е овчарче, а си ходи сам, без стадо...,"само гегата ми не ме предава, само тя ми е вярна!" си мислеше Митко, галейки двете червени къдрици, които беше залепил на върха на сопата си. Те го успокояваха.

Изведнъж, насреща му Зайко Байко. 

- Здравей, Зайо! - каза малкият палавник. Заекът го изгледа, леко отвратен и си присви едното ушенце, изразявайки слабия интерес, с който го слушаше.     - Ти защо не ми казваш "здрасти"? Поздравявай ме де, нищо няма да ти стане. Все пак в една гора живеем. - заекът, приключи бързата молитва, която си казваше на ум, молейки се малкия досадник да се набута сам в някоя мечешка пещера и да отърве всички от наглото си присъствие, подви и другото си ушенце, показвайки на самотното овчарче, че не го е впечатлил ни най - малко и изчезна навътре в гората.

В този момент, една сврака, видяла всичко, от клона на дървото, на което беше кацнала си каза: "- Този Митко бе..., как му хлопа дъската, а?!"